Гениалната Матилда
Харесвам Роалд Дал. Много даже. Но за мой срам до скоро не бях чела някои от най-хубавите му произведения за деца. И така, след като в един прекрасен ден зърнах заглавието „Матилда” в списъка с книги (които трябва да прочетеш преди 18) на Любен Дилов-син, се заех сериозно със задачата да изуча из основи творчеството на г-н Дал и да запълня пропуска в познанията си за детската литература.
„Матилда” отново потвърди тезата ми, че детските книги са хем по-забавни, хем пълни с много повече поуки, които често липсват в книгите за големи. А Роалд Дал по ненадминат начин изгражда незабравимите образи на своите герои. Какво имам предвид? Добре, започвам!
Матилда има нещастието да е родена в семейство на мошеник – търговец на коли, и запалена по сериалите ужасяваща съпруга, чиито смисъл на живота е да вечерят пред телевизора. Книгите за тях са нещо напълно излишно, а децата им (и особено Матилда) са пълни кретенчета, с които трябва да се отнасяш колкото се може по-гадно.
По това време Матилда е на около 4-5 години и показва невероятния си гений. На няколко пъти тя се защитава от обидите на баща си, като му скроява повече от чудесни номера. Много се смях, но не искам да ви отнемам очарованието да ги разкриете сами…
Освен всичко друго, Матилда може да чете (сама се научава, да не помислите, че родителите й са влезли в правия път!) и след като открива пътя до градската библиотека, натрупва в списъка си с прочетени заглавия такива имена, за които й завидях благородно.
Най-интересното обаче тепърва предстои! Защо ли? Ами защото Матилда тръгва на училище и уцелва шестица от тотото с учителката госпожица Хъни. Младата жена открива още неподозирани възможности у Матилда (Аз таблицата за умножение по 12 още не знам, а тя какво прави!) и щеше да й помогне да напредне още повече, ако не се бяха сблъскали с госпожица Трънчбъл, директорката на училището.
Оттук нататък си заключвам устата и край!, няма да ви кажа и думичка повече. Истината е, че много се смях, на моменти се притесних, а загадката не успях да я разгадая почти до самия край. То бива номера, бива, но въображението ми определено не бе чак толкова богат, че да си въобрази всичко, което се случи…
Прав е бил Любо Дилов, че тази книга трябва да се прочете. Ако не преди да навършиш 18, може и по-късно. Гарантирам – и за по-големи момичета книгата е забавна, поучителна и по Дал-овски неповторима!
