“Никога не е твърде късно да станеш това, което си можел да бъдеш.”
Джордж Елиът
Американката Катрин Апългейт е носител на медал “Нюбери” през 2013 г. за “Единственият и неповторим Айвън” (изд. Сиела). Срещала съм заглавието в различни списъци и статии, но нямах представа какво да очаквам. Опрелите гръб в гръб горила и слонче на корицата ме убедиха да я разгърна.
Айвън е мъжка горила. Не си представяйте обаче зелени африкански гори и маймунско стадо. Домът му е Цирковият мол с аркадни игри на изход 8, а “владението” му е стъклена клетка. Като бебета той и близначката му Гониш са заловени в джунглата и докарани в Съединените щати. Гониш умира по пътя и оттогава Айвън не е виждал друга горила. Самотно съществуване, нали?
В мола Айвън все пак има двама специални приятели. Старата циркова слоница Стела с наранения крак и уличния пес Боб, който тайно се промъква в клетката на горилата и спи на корема му. Чистачът Джордж и дъщеря му Джулия също са приятелски настроени.
Дарбата на Айвън е да рисува, което не остава неизползвано от собственика на мола – Мак. Човекоподобната маймуна редовно получава листове и пастели, а картините му се продават в сувенирния магазин по 20 долара парчето (25 с рамката).
Самотният живот на Айвън тече по един и същи начин от години. Разговори със Стела и Боб, рисуване с пастели, наблюдаване на представленията в два, четири и седем всеки ден и размишления. Когато в цирка на западащия мол се появява ново попълнение, слончето Руби, а Стела умира, животът на Айвън намира нов смисъл – да измъкне Руби и да я изпрати в нормален зоопарк.
Катрин Апългейт натрупва напрежението неусетно и постепенно, като оставя читателите в очакване на драматично развитие от рода на смело бягство или бунт, но изненадва с доста по-миролюбиво решение. Айвън от своя страна не ме изненада, а само затвърди убеждението ми, че всяко същество е единствено и неповторимо и може да промени нечий живот.
Впечатлена съм и от избора на Апългейт да извади Мак от шаблона за злодей и печелбар, който купува и експлоатира дивите животни без угризения. Именно в неговия дом Айвън прекарва първите си няколко години, докато не пораства прекалено голям и неконтролируем. Той е причината за разпада на семейството, а самият факт, че Мак избира горилата пред жена си, говори за отношението му към животното.
Романът ме спечели с умението на Апългейт кротко да разкаже история, която вълнува не с катастрофални събития и драматизъм, а с вглеждане в душата и чувствата на другите, пък били те и животни. “Човеците пилеят думи. Хвърлят ги като бананови кори и ги оставят да загният.” констатира Айвън, но когато разказва неговата история, Апългейт не е такъв човек. Със скромен набор от думи, кратки и прости изречения, тя успява да даде на Могъщия среброгръб собствен глас, а читателите да направи съпричастни към неговата гледна точка. А не е ли това едно от най-големите достойнства на художествената литература?
Автор: Лора Филипова
