Джеймс ЛаРу: „Онова, което можем да направим за грамотността, е да разказваме приказки…“
На 17 и 18 септември 2014 г. библиотекарите от цялата страна имаха възможността да присъстват на семинар, воден от един от най-успешните американски библиотекари – Джеймс ЛаРу. Богатият му опит в сферата на четенето, грамотността и библиотеките му позволява да превърне една от най-западналите библиотеки в САЩ в изключително успешна. Днес Джеймс работи като консултант и подпомага библиотеки по света да се справят с предизвикателствата на новото време и да заемат мястото, което им се полага, като център на общността.
Г-н ЛаРу, огромно удоволствие за мен е възможността да ви интервюирам. Богатият ви опит провокира у членовете на екипа ни множество въпроси. Ако нямате нищо против, нека започнем от детството ви и как се превърнахте в успешния библиотекар, който сте. Как започна всичко?
Първо на първо, майка ми ме записа в библиотечен клуб за деца. Всеки месец получавах по една книга и бях много ентусиазиран, защото моето име бе изписано на нея. Така четях биографии и разкази за велики личности.
Второ, дядо ми бе запален читател. Всеки път, в който го видех, той четеше вестник. Ако имах въпрос, дядо се обръщаше към колекцията си от книги и правеше справка. Понякога той беше прав, понякога – аз и тъкмо това ме научи, че книгите са вълнуващи, интересни и невинаги се съгласяват една с друга.
А третото нещо е книгомобилът (в САЩ имаме такива bookmobiles) – докато играех бейзбол видях един голям автобус, който просто изникна пред очите ми. Тогава се оттеглих от бейзболния мач и прекрачвайки прага на книгомобила видях, че вътре е пълно с книги. Там се намираше и библиотекарката г-жа Джонсън, която ми се усмихна така, сякаш бе влюбена в мен. В този момент си помислих: “О, искам да съм библиотекар, да отговарям на въпроси и да общувам с децата”.
Моля, кажете какво представлява този библиотечен клуб?
Един издател на детски книги и бе организирал библиотечен клуб. Не съм сигурен колко точно струваше това, но всеки месец получавах по една книга и майка ми просто ме абонира.
Основали сте доброволческа библиотека в Аривака, Аризона. Защо решихте да отворите библиотека тъкмо в подобно населено място и какви бяха ползите за местната общност?
Аривака е много малко градче с може би 2000 жители. Докато обикалях страната на стоп, се озовах в него и си намерих работа като работник на строеж. Но в един момент се почувствах ужасно отегчен. Тогава открих стара училищна сграда, която не се използваше от никого. С една дама, с която споделяхме виждането, че в градчето трябва да има библиотека, се обединихме. Обиколихме местните жители, за да ги помолим да ни подпомогнат с дарения, а после организирахме час на приказките за децата. Отваряхме библиотеката три пъти седмично – в съботите и две вечери през работната седмица, за да могат родителите да водят децата си да разглеждат книгите и да им разказваме истории. Казах си: “Хей, много е забавно. Бих искал да работя това”. Затова се върнах обратно в училище, за да стана библиотекар.
Необходими са ви 16 години, за да превърнете една от най-занемарените библиотеки в Колорадо в най-успешната. Как го постигнахте? Какъв вид програми предложихте на местната общност?
Когато се озовах в окръг Дъглас, Колорадо, там живееха около 65 000 души в целия регион, състоящ се от четири градчета. Библиотеката наистина бе в ужасно състояние – работеше само четири дни седмично, без часове на приказки за децата и само един библиотекар, който да е в състояние да отговаря на въпроси.
Постъпвайки на работа там, си казах: “Нека престанем да бъдем правителствена библиотека!”. Отидохме директно при хората и ги попитахме дали биха ни подпомогнали с дарения, за да се превърнем в независима библиотека. Получихме съгласието им и така започнахме да работим седем дни в седмицата. Знаехме, че има пари, отделени специално за нас и не се налагаше да спорим относно финансирането ни. И знаехме, че обществеността е дала гласа си да ни осигури достатъчно средства.
Първото нещо, което направихме, бе да започнем всекидневно провеждане на час на приказките за децата. Предлагахме три подобни сесии – една за децата от 0 до 2 години, втора за онези на възраст между 2 и 4 години и трета – за 4-5-годишните. Мисля, че това бе тайната на нашия успех, защото когато родителите водеха децата си в библиотеката безплатно и те идваха всеки ден, за да слушат нашите истории, придобиваха навика да посещават библиотеката. Майките водеха съпрузите си, по-големите деца и така започнахме да привличаме много посетители всеки ден. Когато хората идваха в библиотеката, ги разпитвахме какво биха искали да намерят при нас и своевременно обогатявахме книжните си колекции, добавихме компютри, провеждахме и много публични срещи в библиотеката, защото имахме огромни зали, в които хората да се срещат.
Наложи се да помоля обществеността още два пъти да ни предостави средства, за да се разраснем още повече. В периода 1990 – 2000 г. много нови хора се преместиха да живеят в окръг Дъглас, така че към края на 2000 г. жителите наброяваха 300 000, което означаваше и повече пари за нас, а те ни позволяваха да ставаме по-добри и по-добри.
Значи библиотеките в САЩ не са субсидирани единствено от държавата, а могат да бъдат и независими?
Точно така и мисля, че това бе изключително важно за нашия успех.
А смятате ли все пак, че държавата трябва да инвестира в развитието на обществените библиотеки и защо?
Да, смятам и ще ви кажа защо. Има едно много интересно изследване, според което най-точната прогноза за това дали ще живееш дълго, дали ще си здрав като дете, дали ще отидеш в затвора или ще бъдеш свободен, какво образование ще получиш и колко богат ще бъдеш, може да се определи от четивните умения в четвърти клас. Т.е. всички отговори зависят от уменията на десетгодишните да четат.
Най-интересното обаче е, че най-добрата прогноза за четивните умения идва от готовността да се научиш да четеш, когато си на пет години. И тук идва най-страхотното изследване според мен, проведено от дама на име Еванс в продължение на 20 години в 27 различни страни по света. Тя открива, че ако в дома на дете на възраст между 0 и 5 години има 500 книги, няма никакво значение колко богати са родителите или какво образование имат – дори и да са по-бедни и с по-ниско образование, детето показва резултати като на връстник с двама родители – висшисти. Затова, ако мога да внеса 500 книги в дома на дете, то няма да отиде в затвора, ще е по-здраво, ще живее по-дълго и ще получи по-добро образование, за да изкарва повече пари. И ако държавата иска гражданите й да са здрави, продуктивни и свободни, тя трябва да им даде книги.
Ако трябва да опишете успешната библиотека на бъдещето само с три думи, кои ще са те?
Вълнуваща. Модерна. Забавна.
В Европа и специално в България се наблюдава негативна тенденция по отношение на грамотността и по-специално на функционалната грамотност. Децата могат да четат, но не могат да обработват и оценяват информацията много добре. Как библиотеките могат да подобрят грамотността? Каква е тяхната роля по отношение на този твърде важен въпрос?
Онова, което споменатото вече изследване засяга, дава отговор на въпросите. Нещо повече, изследването на мозъка показва, че колкото повече истории чуваш, докато си малък, толкова повече думи научаваш, речниковият запас развива мозъка и колкото по-умен си, толкова повече възприемаш от езика. Затова започваме програмите в библиотеките с тези часове на приказките. Ако например събера 25 деца в една стая и им кажа: “Нека ви разкажа една история!”, те застават тихо с широко отворени очи и слушат. Онова, което можем да направим за грамотността и особено в ранна детска възраст, е да разказваме приказки. Всеки ден.
Споменавате, че сте обозначили част от детските книги в библотеката с етикет “необходим родителски контрол”. Защо решихте да поставите такива етикети на детски книги? Заради опасенията на родителите или има и друга причина?
Знаете ли, пробвахме да поставим такъв етикет и идеята просто не проработи. Детските писатели пишат за всичко и понякога засягат трудни теми, например смъртта на дядо, загубата на фермата – най-различни тежки въпроси, които ни се сториха прекалено тревожни за децата и затова решихме да им поставим етикет. Заради темите и заради родителите. Най-интересното обаче е, че никой не поглеждаше книгите. Тогава си казахме, че е по-добре да премахнем предупредителните етикети и да върнем книгите там, където могат да бъдат открити.
Според моите наблюдения родителите често избягват да обсъждат с децата си трудните въпроси…
Така е и мисля, че тъкмо по тази причина детските автори пишат книгите си. Когато са били деца, родителите не са им отговорили на даден въпрос, който е бил представен като тайнствен или тежък за обсъждане. Затова, когато пораснат, авторите решават да напишат книга тъкмо по тази тема. Както написах и в писмото* до дамата, загрижена за книгата “Сватбата на чичо Боби”, понякога смятаме, че най-добрият начин да защитим децата си е да ги държим в неведение. Но това не работи. Най-добрият начин да защитим децата е като им покажем как работи светът.
Съгласно много международни изследвания за грамотността е изключително важно да започнем да четем на детето още от раждането. Съгласен ли сте с подобно твърдение?
Абсолютно! Отново съм напълно съгласен заради изследването на мозъка, което казва, че онова, което кара мозъка ни да се развива, са дендритите и свързването на невроните с нови неврони. А онова, което активизира развитието на дендритите, е езикът. Тоест, колкото повече чувате, толкова повече дендрити се оформят в мозъка ви, за да осмислите чутото.
Спомням си, че преди години с колеги – библиотекари бяхме в един търговски център. Стояхме си и група дечица мина покрай нас, а ние ги привлякохме, за да им разкажем приказка. Аз взех в скута си едно момченце на около 4 години, разтворих книжка пред очите му, започнах да му чета и осъзнах, че на това момче никога не му е четена книга. То просто не знаеше накъде да гледа! Бяха необходими около две страници, за да свикне да свързва чутото с картинките, след като му казах: “Виж, започваш оттук, гледаш това, гледаш онова и накрая отгръщаш страницата”. Междувременно забелязах майка му, която гледаше доста разтревожено. Успокоих я, че не искам да взема детето й, но тя каза: “О, не знаех, че той е готов да започна да му чета!”. Попитах я дали синът й е достатъчно голям, за да му говори. Тогава й обясних, че не е необходимо да си достатъчно голям, за да слушаш и разбираш чутото. Колкото повече ти говорят, толкова по-умен ставаш.
Има ли специални програми в САЩ, разработени в подкрепа на родителите на малки деца, които да им дават съвети как да четат и да предлагат книгите на децата си?
Да, например в държавната библиотека в Колорадо има коалиция за ранна детска грамотност и четене. Те са направили видеоклипове, чрез които да обяснят на родителите какви игри да подбират за децата си например.
Има ли някакви програми в САЩ, разработени специално да мотивират децата да посещават публичните библиотеки?
Опитахме няколко подобни експеримента, но ето един, който даде отлични резултати: отидохме при директора на инспектората в окръга и помолихме, когато изпращат на родителите списък с небходимите за учебната година неща, да напомнят, че децата се нуждаят от карта за библиотеката.
Проработи ли тази тактика?
Да. Разбира се, не работеше всяка година, защото училищата доста приличат на библиотеките – затворени са навътре в себе си. Но една година постигнахме страхотен успех – почти всяко дете в окръга притежаваше карта за библиотеката!
Ако пред вас застане начинаещ читател, какво ще му кажете, за да му обясните защо четенето е важно?
Най-напред бих го попитал какво му е най-интересно и от какво най-много се интересува. След това бих му дал книга, която отговаря на интересите му. Много е просто! Ако не притискаме начинаещите читатели да четат, за да се заинтересуват от нещо, а им предложим да четат за нещо, което вече ги вълнува, изграждаме по-лесно връзки между тях и книгите.
Обичахте ли да четете книги като дете?
Да, разбира се. И знаете ли какво, обожавах да чета комикси. Много родители ще възразят, че това не е четене. Това Е четене! Когато бях на 5 години, бях единственото дете в квартала, което можеше да спелува думата invulnerable. Нали знаете – „Супермен, неуязвимият!“
Коя бе любимата ви детска книга?
„Danny and the Dinosaur“. Това е една история за момче на име Дани, което отива в музея, поглежда динозавъра и той оживява. Двамата си играят цял ден, а вечерта Дани се прибира вкъщи.
Какво бихте казали на 10-годишния си Аз?
Продължавай да четеш! Имах тежко детство – никак не се разбирах с баща си. Затова посещавах библиотеката, за да избягам от вкъщи. Библиотекарките бяха толкова любезни с мен, непрекъснато ми даваха информацията, което ме интересуваше и осъзнах, че можеш да четеш за който си искаш свят!
–
Втората част на интервюто с Джеймс ЛаРу ще откриете в „Аз чета“.
* Писмото на Джеймс ЛаРу относто детската книжка Uncle Bobby`s wedding ще можете да прочетете съвсем скоро в „Детски книги“ или в блога на Джеймс.
Интервюто взе: Вал Стоева