Две великденски истории от Весела Фламбурари

Весела Фламбурари е вторият писател след Керана Ангелова, който се съгласи да сподели с нас своите детски спомени за светлите великденски празници.

Тя е родом от Добрич, но живее в съседна Гърция. Завършила е „Кукловодство“ и може би затова тъй лесно успява да влиза в света на децата – без усилие и с огромно желание. Изключително сладкодумна, Весела е автор на куп чудесни книги като „Миличко мое тефтерче“, фентъзи поредицата „Мина, магиите и бялата стъкленица“, „Коледни приказчици“, „Майстори на феи“ и куп други чудни приказчици. Тя е и създател на Ателие за българска детска литература „Горната земя“ – независимо малко издателство, което публикува единствено книги от български писатели.

Ето какво ни разказа Весела:

Аз съм ПРИКАЗНИК. Това означава, че откривам приказките. Виждам ги дори по Великден. И после ги вадя за ушите от скривалищата им. Точно като великденски зайци. Накрая ги записвам прилежно.

Всеки знае, че зайците, великденски или не, имат приказни чувства към приятелчетата си. Затова детските книжки са препълнени с дълги уши.

– Въдим се като любовни зайци! – казваше за нашия род маминка.

Като мъничка бях убедена, че тези думи имат връзка с взаимната обич между лели, чичовци, вуйни, стринки и чинки, но не можех да схвана точно каква. Чудех се още повече по Великден. Тогава, на двора на къщата в Добрич, се събираше родата. И всички шушукаха помежду си. Опитвах се да подслушвам поред на номерата. Беше изключително интересно. Големите говореха много за любов. Но не разбирах връзката на любовта със зайците. Загадка! От тази загадка по-късно изскочи приказката:

ЛЮБОВНИЯТ ЗАЕК

Имаше един великденски заек, който никак не обичаше да го наричат „Любовният заек“! Смокиново- сладък, шоколадово- кафяв, – да, но в никакъв случай – любовен. Всъщност, никой и не го зовеше с това име. Заекът обаче си беше навил на лапичката, че всички си го мислят.

– О, виждам, виждам, как хитро мърдат мустаците на леля! – трескаво клатеше уши заекът. – Сигурен съм, че сега ме одумва наум: ”Пак не е в настроение нашето малко, сладко, Любовно зайче!”. Ето такива мислички плуват в плитчините на заешкия й мозък! А чичо? Е, той не е по-различен – “Любовен заек, любовен заек, любовен…” – святкат очилата му. Никога няма да приема да ме наричат така! Толкова е нелепо!

Точно в този момент, леля Зайка изгледа скришно заека, сгушен между възглавниците на плетеното й канапе. Дааа… Доста объркан вид имаше нейния племенник. Чак я разтревожи. Леля Зайка въздъхна меко и реши твърдо, че каквото и да става, ще поведе лек и приятен разговор:

–  Не са ли прекрасни, племеннико – опита тя, – не са ли просто прекрасни тъй топлият великденски следобед и прелестният чай от рози в чашките от порцелан? И тези спомени… аз, чичо ти…  и-и-и… хм, любовният…

–  Не! – извика сърдито заекът. – Не го произнасяй! Не го казвай! Не позволявам дори да си го мислиш!

Леля Зайка се сепна и замълча. “… любовният миг, политащ над нас и изпаряващ се с уханието на чай от рози!” – довърши, наум. Кимна неопределено с уши и се усмихна мило на смръщения си племенник. “Още е много, много млад за тези неща!” – проблесна в ума й. После леля Зайка се залюля тихо в плетения стол на топлия великденски следобед. И изведнъж се почувства безкрайно и напълно спокойна.

–

Унки Кичо беше брат на маминка. (А „УНКИ Кичо“ означава ЧИЧО Кичо!) Този чичо никога не ходеше на работа. Никога. Сутрин се събуждаше, пиеше кафенце и се разхождаше по пазара. Живееше заедно със семействата на своите братя и сестри. Местеше се постоянно в някое от тях. Така прекарваше много време с роднините си. Играеше весело с малките си племенници и си говореше умно с възрастните. Вечер отиваше в кафенето, за да се види с приятели. Унки Кичо беше щастлив човек.

Веднъж, беше по Великден, дядо ми Васил се зае да убеждава унки Кичо, че трябва да работи. Дядо Васил бе богат.

– Ако сега се захванеш да продаваш боя за великденски яйца – рече дядо Васил, – скоро ще можеш да си купиш магазин за бои, после още един и накрая да направиш цяла верига. След има-няма двайсет години ще имаш огромна компания и ще натрупаш милиони!

– И какво ще правя, след като натрупам милионите? – попита унки Кичо.

– Ще можеш спокойно да се пенсионираш, да прекарваш много време с братята и сестрите си, да играеш с племенниците си и да ходиш в кафенето вечер, където да се виждаш с приятели! – отвърна сериозно дядо.

Унки Кичо се засмя и после двамата с дядо ми Васил се смяха през целия топъл великденски следобед.

Хората искат да са щастливи, да са обичани и да са заедно… Значи всички искат едни и същи неща. Само пътят, който извървяват, за да ги получат е различен.

 ПОЖЕЛАВАМ НА ВСИЧКИ МАЛКИ И ГОЛЕМИ ДЕЦА

ВЕСЕЛ И ШАРЕН ВЕЛИКДЕН!

* Великденските приказки съчини и ни предостави Весела Фламбурари

специално за читателите на „Детски книги“.