В класическите приказки се подвизават редица персонажи, от които очакваме точно определено поведение. Някои трябва да бъдат зли, страшни, коварни, хитри и лукави, докато други следва да се държат храбро или възпитано.
В историите на Бен Милър често всичко е нагоре с краката, затова не е чудно, че точно в неговите книги приказните герои избират да проявят коренно различни характери. Ако не ви се вярва, нека надникнем в „Дневникът на Големия лош вълк“, илюстрирана от Елиза Паганели и преведена на български език от Мариана Христова.
Какво ще откриете в книгата?
В Приказната гора най-накрая зимата свършва и настъпва пролетта. Събуждат се птиците и растенията, събужда се за подвизи и Големия лош вълк. Преди да се захване в подвизите обаче, трябва да похапне, за да възвърне силите си. Затова вълкът кротко се фокусира върху скромната си тренировъчна програма и брои дните до барбекюто на вълчата глутница. Ала тази пролет го очаква изненада – глутницата го пропъжда и Големия лош вълк трябва сам да се погрижи за храната си. „Е, какво толкова?“, ще си кажете. Та нали главната му задача е да яде прасенца и други герои!
Проблемът на Големия лош вълк е, че никой в Приказната гора не се страхува от него. И за това си има причина – той е толкова непохватен, че събужда по-скоро присмех, отколкото ужас. Но независимо от униженията и абсурдните ситуации, в които се поставя, вълкът решава да направи всичко възможно, за да изяде Червената шапчица и нейната баба.
За съжаление вместо тях изяжда съвсем различни неща. Някои вкусни, но други – не чак толкова.
Прочит под лупа
Историята е написана в типичния за Бен Милър шеговит и небрежен тон и изобилства от хумористични и парадоксални обрати. Темпото на действието е бързо и заедно с включените полузапълнени страници и множество илюстрации стимулира неохотните читатели да изградят увереност в уменията си.
Книгата е написана под формата на дневник, като главите са различно дълги в зависимост от преживяванията на вълка. И точно тук се крие чарът на приказката – виждаме я пресъздадена от гледна точка на Големия лош вълк, а не от перспективата на Червената шапчица или на разказвача.
Най-голямата слабост на „Дневникът на Големия лош вълк“ е опростеният стил на писане на автора и бедният речник на вълка. До голяма степен това впечатление се дължи на самото чувство за хумор на автора, а и, нека бъдем честни, едва ли очакваме изтънчено слово от един гладен негативен персонаж.
Идеи за разговор
- Припомнете си приказката за „Червената шапчица“. Опитайте се да създадете няколко нейни версии – разказана от момиченцето, от майка му, от бабата, от ловеца, от вълка.
- Възможно ли е един хищник да стане вегетарианец? Потърсете информация.
- Всяко семейство си има по една „черна овца“ – някой напълно различен от останалите. Сещате ли се за такъв пример от живота? Справедливо ли се отнася глутницата към вълка?
- Дали, ако имаме прозвище, то не започва да ни определя в по-голяма степен, отколкото ни се иска или си даваме сметка? Големия лош вълк се старае всячески да затвърди славата си на такъв, сякаш пряко природата си.
Бен Милър ни доказва, че и най-познатите ни герои могат да ни изненадат, като решат да не се съобразят с очакванията към тях. А сега си представете, че същото можете и вие. Какви искате да бъдете?
Приятно четене!
