Няма изследовател на детската книга у нас, който да не изброява при историческия й преглед „първите” в нея. Обикновено редът включва: първата българска книга, написана специално за деца – „Рибен буквар” (1824 г.) на д-р Петър Берон; първото българско детско списание „Пчелица или ред книжки за децата” (Цариград, 1871 г.), редактирано от П. Р. Славейков; първата българска стихосбирка за деца „Детска гусла” (1880 г.) на Васил Попович.
Редно е към тях да се добави и първата българска поредица за деца – „Детска библиотека”, издадена от Любен Каравелов. Тук бихме могли да включим, ако се доверим на някои от изследователите му и авторството на първата българска детска повест с научно-популярен характер. Те смятат, че това е четвъртата книжка, включена в „Детска библиотека” – „Разкази за водата и за нейните свойства”.
„Детска библиотека” излиза в периода 1872-1875 г. в Букурещ. Състои се от четири еднотипно оформени книжки, част от издателската концепция на Каравелов за издаване на поредица от научни и полезни за децата книги. Това са: „Разкази за небето и земята”, „За воздухът и за неговото влияние на животните и растенията”, „За топлината и светлината или що е живот” и „Разкази за водата и за нейните свойства”. За първите три се приема, че са преведени и адаптирани от руски с някои добавяния от негова страна, а за последната преобладава мнението, че е авторско произведение, носещо всички особености на стила му.
Книжките се радват на голям успех – всяка от тях е преиздадена, а за да ги наложи, издателят им използва възможностите на списваните от него периодични издания, в които публикува обявления за набиране на спомоществуватели. Справката показва, че две от тях са сред челната редица на събралите най-много спомоществователи през Възраждането (по над 2000), а Каравелов ги е стимулирал допълнително, като е подарявал една безплатно на всеки десет предплатени книжки.
Изключително ценни и прозорливи са възгледите на Каравелов какви трябва да бъдат книгите за деца, защо трябва да ги има и как да се списват. Те проличават обикновено в статиите му за училището, възпитанието и книжнината, както и в критическите му бележки за новоизлезлите заглавия. Неоспорим факт за него е, че учениците имат нужда от книги, които да подпомагат обучението им в училище и да допълват пропуснатото от учителя и неслучайно казва, че „европейските народи и умните общества издават педагогически вестници и детски книжки”, които съставят, редактират и „издават твърде осторожно, защото от тях зависи твърде много”. Затова, ако искат да са полезни на своите читатели, издателите за деца трябва да обмислят и съставят изданията си „по по-строго обмислен план” и да изпълняват „своята цел с голяма акуратност”.
Каравелов не пропуска многократно да отбележи и важната роля на семейството за „приобщаването” на детето към четенето, дава многократно съвети на родителите как да възпитат децата си в любов към знанието, като казва на всички, че „преди двесте години е било тежко и опасно да се учи човек, но хората са се пак учили, и борили са се с темнотата”, а „днес е лесно – купи си книга, чети и учи се”.
Каравелов успява сам да популяризира изданията си, отпечатва дори специално обявление в „Независимост” за „Детска библиотека”, но поддържането на печатница в този период е скъпо занимание. В много от писмата му виждаме как се оплаква от липсата на „тези пусти пари” и как „из България няма никакво съчувствие. Секи иска книги и вестници, но ни един не желае да плати”.
Той е едновременно търсач, преводач, адаптатор, редактор, печатар, издател и разпространител на издаваните от него книги, изградил своя мрежа от контакти с „будни” българи и симпатизиращи на българското чужденци. Познава отблизо учебния процес и проблемите на учителите, следи излизащата книжнина и се опитва да открие своята ниша в нея. Заедно с това не е чужд на националната идея, а е един от основните й двигатели през Възраждането. Каравелов търпи несгоди заради делото си, митарства в чужбина и е преследван, затова рядко посочва точната година и местоиздаване на книгите си. Надскача тогавашните издатели с ясната си концепция, с изразената си позиция по отношение на книжовността, с далновидността си и издателския си усет, довел го до идеята за „нарочни” книги, поредици и периодични сборници за деца, както и до създаването на Дружество за разпространение на полезни знания, което да предлага качествени и добре изпълнени издания. И ако към това добавим неговата енциклопедичност, съответстваща на тогавашното ниво на европейската мисъл и способността му да извлича най-полезното от нея, съобразно особеностите на българската публика, ликът му на издател започва да става все по-впечатляващ.
Автор: Катя Кирилова
e-mail: k.kirilova@detskiknigi.com
Още информация за възникването и развитието на детското книгоиздаване може да намерите тук: Първи стъпки на детското книгоиздаване – част 1, Първи стъпки на детското книгоиздаване – част 2, Детските книги по света, “Раждането” на приказките по света” .
