Животът на Ане през погледа на Кити
Чували ли сте за Ане Франк? Не? Наистина ли? Абе онази Ане – не може да не я знаете – Ане Франк от „Задната къща”, Ане с дневника, еврейското момиче? Не? Сигурни ли сте?… Добре тогава. Сега ще ви разкажа…
Ане Франк се ражда в Германия през 1929 г. – малко след края на Първата световна война и малко преди началото на Втората. В еврейско семейство. Ражда се в най-неподходящото време, на най-неподходящото място, с най-неподходящата кръв във вените си. И това предопределя целия й живот – в страх и подозрения, в бягство и лишения; живот мрачен и тъжен… и въпреки всичко – живот, за който си заслужава да прочетем.
Годината е 1942. Холандия е окупирана от нацистите, евреите са изпращани насилствено в лагери, а всеки, който се опита да им помогне, бива арестуван. Страхът и ужасът се превръщат в трайни характеристики на всеки дом. Те се крият в тъмните дворове, подслушват тихо през ключалките, надничат подло през прозорците… И в тези смутни времена се ражда Кити – дневникът на Ане.
Кити започва живота си като наивна бърборана. По страниците й се разхождат забавни училищни закачки, детски влюбени погледи, сърдити младежки въпроси. Кити се ядосва, че Ане не може да ползва трамвая като останалите деца, недоумява защо трябва да има вечерен час за евреите, не й харесва, че светът дели децата си по кръв. Но се примирява, защото Ане е щастлива.
Скоро обаче всичко се променя. Семейство Франк получава призовка от Гестапо и е принудено да се укрие в тайно убежище. Така Ане и Кити попадат в Задната къща – мястото, където ще прекарат следващите две години от живота си – години на тъжни равносметки и прибързано съзряване. Затова и страниците на дневника потъмняват – потъмняват от страх, от съмнения, от мрачни въпроси. Потъмняват от яд, от неразбиране, от тиха мъка. Потъмняват, но не загубват своята жизненост. Успяват някак от страшната реалност да извлекат малки блестящи моменти на радост – радост от поредната прочетена книга, радост от смешния диалог между съпрузите Ван Даан, радост от неумелата целувка на Петер. Защото Ане е творец. Тя има уникалната способност да вижда света по безброй начини – веднъж като немски нацист, друг път като холандски приятел, понякога просто като объркано дете, но винаги с идеята, че реалността е многозначна – че днес отвъд нейното лошо лице се крият и добри постъпки, че утре зад нейната мила усмивка може да дебне смъртта…
На 4-ти август 1944 г. Ане, семейството й и останалите евреи от Задната къща са заловени от Гестапо. Ане умира година по-късно в концентрационния лагер Берген-Белзен. В лагери умират и майка й, и сестра й Марго, и любимият й Петер. Не умира само баща й… и нейният дневник. Затова днес, почти седем десетилетия по-късно, аз потърсих Кити. Потърсих я и я попитах какъв е бил животът на Ане. И ето какво ми отговори тя:
“Ане беше най-слънчевото дете на Земята, най-силното, най-умното, най-хубавото. Мечтаеше да бъде писател. Съчиняваше разкази, използваше засукани фрази, мислеше и споделяше. Тя беше творец по душа. Можеше да създава усмивки, да предизвиква спорове, да поражда размисли. Но аз не я обикнах заради това. Обикнах я заради нейната сила – силата, която я караше да се усмихва въпреки войната, силата, която я принуди да узрее едва на петнайсет, силата, която и днес привлича хората към мен, за да им разкажа за Ане…”
Знам, че има хора, които отричат истинността на този дневник. Знам, че има други, за които поуките в него са неясни. За мен това е без значение. Защото не започнах да чета Кити като исторически документ, не започнах да я чета и като нравоучително четиво. Прочетох я просто като такава, каквато въщност е – личен дневник на едно момиче, което за две години преминава през всички нещастия на този свят, без и за миг да изгуби силата, към която всички ние се стремим – силата да обичаш живота въпреки всичко!
Автор: Вал Маринова
[club]