Агресията и как да говорим за нея

В последните години особено актуална стана темата за емоционалната интелигентност. Хората започнаха да разбират, че за благополучието са важни не само интелектът, знанията и уменията, но и доброто познаване и изразяване на емоциите. Логично, възрастните приеха, че колкото по-рано един човек опознае емоционалния си свят, толкова по-успешно ще функционира в бъдеще. И това безспорно е така.

Същевременно от родителите се изисква все повече – да бъдат отзивчиви, мотивиращи, обгрижващи, винаги да разположение, да правят децата си щастливи и какво ли още не. С други думи – да са възможно най-добрите родители! Тези две (а вероятно и повече) предпоставки доведоха до издаването на десетки детски книги, свързани с емоциите и чувствата. Те имат своето място и в много случаи могат да бъдат наистина полезни.

Проблемът е в очакването на родителите. Мнозина от тях смятат, че като разкажат на децата си за различните емоции, мъниците ще разберат как да ги контролират. В действителност това е абсолютно невъзможно. Емоциите се разбират и овладяват единствено посредством преживяването им отново и отново.

„Ще разочаровам всеки, който смята, че на пет години детето трябва да умее да превръща импулсивната агресия в креативно и конструктивно поведение. Ще мине едно цяло детство, преди невръстният човек да се научи да го прави – и то само при условие, че родителите реагират с любов и емпатия, че изпитват поне известно самоуважение и познават границите си.“

Също така, независимо че привидно се насърчава изразяването на чувствата, обществото все още не приема цялата им палитра. Така например стои въпросът с агресията. Към момента е почти невъзможно да се говори открито за нея, без да бъде отхвърлена, заклеймена и заметена под килима. Именно затова смятам „Агресията“ от Йеспер Юл (изд. „Жанет 45“) за особено смислена и необходима книга. Тя показва различните аспекти на агресията, успокоява духовете и предлага практически насоки какво да предприемат родителите и педагозите, когато се сблъскат с нея.

„Агресията е много повече от раздразнение, гняв, крясъци и размахване на юмруци. Без нея ние не бихме могли да си поставяме цели и да ги преследваме. Нямаше да сме способни да градим кариера и да осъществяваме мечтите си.“

Нека не се разбира, че авторът я неглижира и намира за естествено децата да вършат и говорят, каквото поискат. Йеспер Юл първо напомня, че емоционалното съзряване отнема много време. Второ, подчертава, че агресивните деца са страдащи деца. Те често са тормозени, несигурни, изплашени, необичани. И това, от което имат нужда, за да превъзмогнат проблемното си поведение, е именно което им липсва, а не допълнително отхвърляне и пренебрежение.

„И двата подхода на децата към агресията, насилието и самомалтретирането, изправят обществото пред остър етичен въпрос: как става така, че осъждаме децата, които избухват, а проявяваме толкова симпатия към децата, които се „изяждат отвътре“?“

Стига се до така широко разпространената практика да се „пресича“ агресивното поведение на децата още в зародиш. Често родителите реагират бурно на всяко бутване, удряне, ухапване или крясъци в ранна детска възраст. Не това обаче е ключът към справянето в съответния момент. Ключът е в друго – в показването на разбиране и емпатия, в поглеждането на ситуацията през очите на детето.

„Агресията“ е написана ясно и достъпно, така че да бъде понятна за родителите, както и за всички, които работят с деца. И тъй като темата е изключително важна, но и достатъчно дълбока, за да не може да се изчерпи с един отзив, ви оставям в компанията на няколко цитата от книгата.

* * *

„…ако моите родители са винаги мили и усмихнати, ако всякога са нежни, как ще разбера аз като дете, че другите хора също могат да се чувстват наранени, че понякога изпитват страдание, фрустрация и тъга, че губят търпение? И ако родителите ми искат аз винаги да съм щастлив, как ще науча, че и останалите ми чувства са добри и ценни? Ако родителите ми приемат да съм само мъничко нещастен, мъничко тъжен и мъничко фрустриран, то какво да правя с остатъка от емоции, който бушува в тялото ми?“

* * *

„Те (родителите) искат чедата им да са мили, възпитани и послушни, а същевременно се стремят да им осигурят привилегията да развиват свободно потенциала си. Така възрастните отправят към децата противоречиво послание.“

* * *

„Педагогическите принципи са насочени към обучителните процеси. Тези принципи, особено когато включват интелектуално обучение и придобиване на практически умения, работят безотказно, докато човек има насреща си здрави и силни деца. Ала когато става дума за придобиване на находчивостта, от която се нуждаят децата, за да съхранят психичното си здраве и да развият психосоциални умения, тези принципи започват да издъхват.“

* * *

„Хората с високо самоуважение рядко имат проблеми с агресията – какво със собствената, така и с чуждата, – тъй като са израснали в среда, която не е отхвърляла и дори е поощрявала изразяването на богата палитра от емоции.“