“Жабчето Жо” разказва за смисъла на съществуването
26.07.2018

Нуша Роянова е интересна личност: художничка, писателка, собственик на школа по рисуване за деца и на издателство “Дъбови листа”. Благодарение на умението й да говори на детски език, поредицата за кучето Джак и котката Ема й спечели верни последователи. Книгата “От деца за деца”, събрала произведения на малчугани от цялата страна, е още една от инициативите на талантливата дама – да насърчи малките творци да се изявяват.

Покрай всички тези дейности на Нуша Роянова, някак съвсем естествено в книжното й семейство се появява нов герой – жабчето Жо. То е симпатично, но и твърде объркано. Иска да намери своето НЕЩО – областта, в която е най-добро, а търсенията му го отвеждат къде ли не.

“Имало едно време едно жабче Жо.

То си имало всичко,

здраво било, имало си

къщичка и три най-добри

приятелки.

Но Жо все си мислело,

че му липсва НЕЩО.

Жабчето трябвало на всяка

цена да търси и да намери

НЕЩОТО.”

Терзанията на Жо го подтикват да стане фотограф, достатъчно добър, че да печели награди. Но това не се оказва призванието му. Геройчето се насочва към рисуване, писане на поезия и проза, журналистика, та даже и алпинизъм.

Макар да се справя добре в почти всички начинания, жабчето Жо не е достатъчно щастливо и не успява да открие НЕЩОТО. Единствено успява да зарадва и вдъхнови хората около себе си да се занимават със своите любими хобита/професии.

Тъгата на Жо, че не може да открие призванието си, се стопява бързо, когато открива голяма картичка, пълна с благодарностите на неговите приятели. В нея изпъква една дума – приятел. Тъкмо в нея Жо открива смисъла на своето съществуване. Защото да бъдеш добър приятел никак не е лесно, а често тъкмо добрите приятели успяват да вдъхновят и насърчат великите творци да разгърнат своя потенциал и да покорят върховете на личното си щастие.

“Жабчето Жо” (изд. “Дъбови листа”) е приятна кратка история за смисъла на съществуването и призванието да бъдеш някакъв/някой. Чрез своя герой, който притежава всичко необходимо за доволно и безпрепятствено съществуване (къща, здраве, приятели), писателката представя по детски начин как изглежда пирамидата на потребностите на Маслоу.

Търсенията на Жо са присъщи на всеки човек, който осъзнава, че винаги може да се развива и трябва да го прави, за да уважава себе си, да се чувства добре в кожата си и да се самоусъвършенства. И макар да изглежда твърде невероятно подобни философски разсъждения да са вкарани в детска книга, Нуша Роянова постига именно това – дава храна за размисъл и разговори на малчуганите, а и на техните родители за смисъла на живота, за необходимостта да бъдеш себе си и че понякога второстепенните роли са по-важни от главните.

Докато четях книгата, непрекъснато се сещах за близки и далечни познати, които все още търсят своето НЕЩО или са се отказали и просто съществуват, без да се забелязва искричката на нещотърсачите у тях. Сетих се и за онези, които се стремят да покоряват чужди върхове на всяка цена и често не осъзнават, че техният собствен връх е друг.

В “Жабчето Жо” се забелязват съществени разлики в работата на Роянова в сравнение с поредицата за Джак и Ема. На първо място, тук текстът е стегнат и обран, а склонността на писателката да използва богат и описателен език е сведена до минимум, което автоматично позволява на по-малките деца също да станат съпричастни на съдбата на героя. Минималистичността на изказа носи и друг плюс – вместо децата да получат всичко наготово, те могат да се чудят, да разсъждават и да задават въпроси за различните професии, за душевните терзания на героя. Приветствам подобни текстове, защото тъкмо те помагат на малките слушатели/читатели да се развиват като личности.

Втората отлика е новата техника за илюстриране, използвана от Нуша Роянова. Докато при Джак и Ема тя залага на моливи рисунки и колажна техника, тук активна роля играят боите. Интересните шарки, съчетани с моливни изображения и комбинирани с чудесната бежова хартия, превръщат книгата в издание, което е подходящо и за малките, но и за големите ценители на детски книги. Твърдите корици, шитото тяло и големият квадратен формат допълва приятното впечатление, а избраният шрифт Adys (подходящ за дислексици и неуверени читатели) е в пълна хармония с останалите елементи от книгата.

Ако има нещо, което леко ме озадачи, това е решението на редактора жабчето Жо да е представено в среден род. Беше ми доста странно и докато четях книгата на малкия Даниел, несъзнателно променях формите в мъжки род. Излишни ми бяха и многоточията, както и твърде многото удивителни, но тези детайли вероятно няма да бъдат отчетени от редовия читател, а от децата – изобщо. 

Автор: Вал Стоева




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар