Вишня Стахуляк: “В книгите ще откриеш всичко, което трябва да знаеш за хората и нещата, които те заобикалят, за да можеш да живееш щастливо”
09.08.2017

Едно време в книгите почти винаги се срещаше информация за автора и неговата творба. Когато бяхме деца, това ни се струваше твърде скучно и почти никога не обръщахме внимание на написаното. Днес се радваме, когато издателите на книгите са се погрижили да задоволят любопитството ни за подробности за автора и неговите творби, спестявайки ни часове проучвания. Блаодарение на изд. ЕМАС публикуваме текстове от книгите, включени в поредица “Европейските разказвачи на XX и XXI в.”

 

За писателката и романа й “Патилата на шарпланинеца Дон”

- Струва ми се, че тази роза е мечтателка – рече нежно момичето.

- Ти си мечтателка – отвърна гласът. – Затова толкова те обичам. Ти си отмечтала тази роза.

- Ще я нарисувам, когато се разпъпи – прошепна момичето и затвори прозореца.

На розата й се стори, че я залива вълна на щастие. Сега вече беше сигурна, че ще се роди най-прекрасният й цвят.

Мечтателката Вишня Стахуляк, създателка на тези редове и на романа “Патилата на шарпланинеца Дон”, е отмечтала десетки творби за малки и отраснали деца, твърдо вярвайки, че словото и приказките, в които то е въплътено, съпровождат човека, откакто свят светува. И ти заръчва:

“Не забравяй, че те са поучавали и забавлявали деца и възрастни, и предавали мъдростта и знанията от поколение на поколение.

В далечното минало на човечеството били само разказвани, а когато хората измислили писмото, започнали да ги записват и четат. Така и днес приказки и истории се разказват и четат, най-много в детството, защото от него започва животът. В книгите ще откриеш всичко, което трябва да знаеш за хората и нещата, които те заобикалят, за да можеш да живееш щастливо и разумно и тогава, когато разбереш, че животът не е само приказка.

Тази заръка отправя към теб, млади читателю, голямата хърватска писателка Вишня Стахуляк, известна приживе в родината си със своите трийсет книги, с пиесите, които е написала и поставила, с обичта и уважението на учениците си по солово пеене.

“Имах майка и баща, две баби и двама дядовци, - спомня си своето детство Вишня Стахуляк, – лели и чичовци, братя, братовчеди и братовчедки и музика, която изпълваше нашия дом и живота на моето семейство. Звуци, мелодии, акорди извираха от огромното тяло на рояла в салона или от дядовото пианино с бронзовите свещници, в които не горяха свещи, а малки крушки осветяваха нотите върху поставката. Ръцете свиреха в полумрака, пръстите следваха своя път. Разнасяха се и други звуци, но над всичко мекият баритон на моя баща. Чичовците свиреха на цигулка, а челото пееше с човешки глас от дълбините на своето тяло…

В паузите между музиката дядо Дарко рецитираше детски стихотворения и народни песни. Мама ми четеше приказки, преди да заспя, татко не обичаше приказките, но затова пък разказваше невероятни измислени истории. Колкото до баба, тя нито ми четеше, нито ми разказваше. Нейни истории бяха тайнствените предмети, които пазеше в скрина и чекмеждетата си, а те говореха за живота на семейството, за неговите корени и свързаност…

А когато в къщи се възцареше тишината, моята самота се превръщаше в свят, изпълнен с книги, игри, музика и разни измислени същества. Изобщо не познавах скуката. Щом се събуждах сутрин, отивах в банята, за да се приготвя за започването на деня – оставяха ме да се оправям сама, защото в нашия дом се ценеше самостоятелността на детето.

И тогава почти веднага ме обкръжаваха моите измислени приятели. С тях понякога дружах и по цял ден. Играехме си, четях им. Играта беше най-хубавото нещо на света. Понякога заменяхме играта с разговори. За какво ли само не си говорехме. Бях им измислила имена – Брацо, Безименни. Имах си и двама измислени приятели близнаци – Ранко и Ранка. С тях се държах по роднински нежно и с приятелско разбиране. А когато мракът ме изпълваше с трепет, тяхното присъствие ми вдъхваше кураж.”

Интересно детство, богато с чудни преживявания, нали? Без компютри, таблети, плейстейшъни… Но почти винаги и навсякъде с най-верния и най-добрия приятел – кучето. И то е било част от живота на писателката.

Романът за шарпланинеца Дон е роман за нейното куче и неговите патила. Питам се само как ли е разбрала, че кучешкото му име е Трап?

                                                        Текст: Ася Тихинова

Преводачката за себе си

Казвам се Ася Тихинова-Йованович и имах рядкото щастие, превеждайки “Патилата на шарпланинеца Дон”, да дружа с едно благородно същество със сърце, толкова огромно, колкото и самото то – кучето Дон-Трап. Иначе и аз много обичам кучета – имах един непослушен и малко агресивен пудел Лино, една болонка Сара – истинска аристократка и малката разбойничка – кокерът Шала или в превод просто Шега.

Родена съм в центъра на София и имах весело детство, но доста по-различно от вашето, защото бе много, много отдавна. Снегът беше истински бял и много дълбок, дворовете не бяха паркинги, а просто пълни с палави деца. Имах разкъварвени колене от игрите и обожавах вечерите в двора, където, насядали под големия стар орех, се състезавахме в измислянето на страхотии, от които после трудно заспивахме.

Възприемах сериозно училището, освен игрите имах и едно друго интересно и отговорно занимание – 10 години бях едно от децата, които всекидневно участваха в детските предавания и Детския театър на тогавашното Радио „София“. И имах изключителната възможност да опозная някои от големите български писатели и артисти, може би затова и днес така горещо обичам книгите и театъра. После, естествено, дойде и университетът – Факултетът по славянски филологии, където завърших българска филология, там изучавах и сърбохърватски език.

А после животът ме отведе в Белград и вече имах две родини – България и Югославия, една красива страна, която за мое голямо съжаление вече не съществува. Но не забравих своя език, двайсет и пет години работих като преводачка и редакторка в Българската редакция на тогавашното Радио „Югославия“.

Имам две деца – вече отраснали хора, и внук Иво на шестнайсет години, който с удоволствие се запозна със съдбата на Дон-Трап, защото и той познава верността и приятелството в лицето на своя малък приятел – мопса Чоп!

А аз все така обичам книгите и театъра и затова продължавам да превеждам книги и пиеси за малки и отраснали деца.




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар