“Момичето, което изпи луната” – приказка за тъгата и липсата на любов
12.07.2018

Луната играе важна роля в романа на Кели Барнхил. Дори главната героиня носи това име, а изключителните си магически сили получава именно по пълнлуние. Вие пък имате възможност да се опияните от силата на класическата музика на 13 юли от 19:00 часа в Двореца Врана с с концерта на Фортисимо Фамилия “Пълнолуние”. 

Романът на Кели Барнхил “Момичето, което изпи луната” (изд. Orange Books) привлече вниманието ми с корицата си още когато бе обявен за носител на медал “Джон Нюбъри” за 2017 г. Беше истинска радост да видя българско издание скоро след това.

Историята започва в място наречено Протектората. Над него неизменно виси някаква странна мъгла, хората са винаги тъжни и унили, а радостта от живота е непознато чувство. Жителите на Протектората живеят почти откъснати от света, в близост до Блатото и във вечен страх от злонамерените “неща”, които се крият в Гората, но най-вече от Вещицата.

Според отдавна наложена от старейшините традиция, всяка година най-малкото бебе в Протектората се принася в жертва на Вещицата, за да бъде откупено съществуването на целия град. Бебетата се оставят в Гората, след което изчезват и никой жител (дори майките на злощастните жертви) не си задава въпроса какво се случва с тях, необходима ли е изобщо такава жертва, що за Вещица е това и защо би искала да навреди на Протектората. Поне докато симпатичният младеж Ардейн, племенник на главния старейшина, не става чирак старейшина и не присъства на първата си церемония по оставянето. Ардейн е нетипичен жител на града. Умът му кипи от въпроси, повечето от които поставят под съмнение управлението на старейшините. Момчето не разбира защо всички трябва постоянно да са така тъжни, а градът им да е лишен от цветове и жизненост.

В тази история обаче истинските вещици не са това, което очаквате и не изглеждат по обичайния начин.

Така наречената Вещица пристига и отнася бебето, като по пътя по невнимание му дава да пие прекалено много лунна светлина и го замагьосва. Момиченцето бива кръстено Луна и остава да живее с нея, едно Блатно чудовище и един Просто огромен дракон. Майката на Луна обаче не забравя своето дете, макар и затворена в Кулата под надзора на плашещия орден на сестрите (нещо като градска полиция) и не спира да я търси, като създава хартиени птици. Ще минат години и опитите на Вещицата да отгледа Луна, без магията на момичето да затрие света, ще доведат до традиционния сблъсък на силите на Доброто и Злото.

“Момичето, което изпи луната” не е просто разказ за вещици, магии, оживяващи хартиени птици плюс чудовище и дракон за колорит. Тя е приказка за унищожителния ефект на тъгата и липсата на любов, за вълшебната сила на любовта, която прави живота поносим и дори хубав. За подрастващите читатели романът предлага и бонус теми за размисъл като намиране на призванието, силата да избереш живота, който те привлича и смелостта да защитиш тези, които обичаш.

Барнхил е успяла да създаде няколко много симпатични герои. Ардейн и неговата обичлива съпруга Етайн, които отказват да следват сляпо потискащите правила на Протектората, старейшините и сестрите. Неподражаемият дракон Фириан, чиито самооценка и ентусиазъм са крайно комични. Зловещата главна сестра, която изпитва наслада от тъгата на другите.

Не можах обаче да се впечатля от избрания магически тон на историята. Неясните препратки към миналото на Вещицата, поетичните отклонения на Блатното чудовище или вмъкнатите приказки, разказвани от майка на дете в Протектората за мен не допринесоха за засилване на внушенията на текста, но при други читатели биха могли да се окажат необходими елементи за удоволствието от четенето.

Не мога да се сдържа да направя отклонение, което сегашните млади читатели вероятно няма да разберат, но пък възрастните, част от чийто живот е минал в годините на социализма, може би ще припознаят. Като човек, живял в социалистическо общество, нямаше как Протектората да не ми заприлича на държавите от бившия Източен блок. Нарочно поставени в самоизолация, хората от тези страни непрекъснато бяха убеждавани, че зад Желязната завеса ги дебнат опасности, беше им забранено да пътуват свободно, беше им спестявана много информация и непрекъснато трябваше да принасят в жертва за “общото благо” личните си свободи и битовия комфорт. Съзнавам, че друг читател с по-различен житейски опит може би ще направи друга асоциация. Именно по тази причина смятам, че “Момичето, което изпи луната” има потенциала да достигне до сърцата на различни по възраст и опит читатели.

Вижте и видеото на Деси и Савина от изд. Orange Books:

Книгата е номинирана в категория “Мечтатели” на Наградата за най-добра детска книга “Бисерче вълшебно” 2018.

Автор: Лора Филипова




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар