Майкъл Морпурго: „Първо идва удоволствието от четенето, след това грамотността”
08.08.2016

Майкъл Морпурго е автор на повече от 130 книги, въпреки че според собствените му думи, „цифрите нямат значение”.  Неговите истории са докоснали живота на поколения читатели – особено романите му, чието действие обхваща времето на Първата световна война, сред които са „Боен кон” и „Трогателната история на редник Пийсфул”. През юли бе публикуван сборникът Such Stuff: A Story-maker’s Inspiration. Събраните в него истории, описват как са създадени едни от най-популярните му романи. Сборникът е издаден с подкрепата на съпругата му Клеър и брат му Марк. Наскоро бе открита и целогодишна изложба на неговите бележки, чернови, сценарии и други артефакти, свързани с творческия му процес.

В настоящото интервю за Teachwire писателят разказва за пътешествието си сред старите архиви по време на подготовката на сборника Such Stuff и изложбата. Морпурго споделя и мнението си относно честването на 100-годишнината от Битката при река Сома, както и притесненията си за излизането на Великобритания от ЕС и за настоящата образователна политика, която по-скоро вреди, отколкото допринася за образованието на децата.

Докато преглеждахте бележките и черновите си за изложбата, имаше ли момент, в който открихте нещо изключително силно и специално?

Почти във всяка от тези ранни истории открих нещо изненадващо. И всеки път се чудя „Наистина ли аз съм написал това?”. Забелязах и колко ужасен е бил почеркът ми в началото. А сега е дори още по-лош – за цял един живот не съм отбелязал особен напредък в краснописа.

Много от нас обвиняват новите технологии за това…

Аз не разчитам на технологиите. Винаги съм писал на ръка и продължавам да го правя, защото така съм свикнал от малък. Не харесвах дори пишещите машини. Вместо това предпочитам да записвам историите си на хартия или в тетрадки.

Веднъж опитах текстообработваща програма, но изгубих пет глави от книгата и реших да се върна към писането на ръка. Това е методът, който най-много харесвам, въпреки че ръката ме заболява в един момент. Щастлив съм, че имам прекрасни хора около себе си, които след това вземат драсканиците ми и ги прехвърлят в програмата, за да мога да ги редактирам по-лесно.

Не ме разбирайте погрешно – не съм против технологиите, просто не съм достатъчно уверен в тях, за да ги използвам докато създавам историите си.

Каква е основната цел, която искате да постигнете със сборника? Какво Ви накара да се върнете точно към тези истории и защо точно сега?

Основното ми намерение е да покажа на децата, че историите и книгите идват от мечтите ни. Както пише Шекспир – „направени сме от същото, от което са направени мечтите ни.”

Замислих се какво още мога да направя. Брат ми Марк идва на много от събитията, в които участвам и отбеляза, че почти винаги читателите искат да научат от къде са дошли идеите за различните истории. Затова предложи да подбера заглавия, за които хората биха искали да научат повече и да разкажа историята зад историята. И тъй като повечето разкази се основават на различни исторически събития, той се захвана да опише фактите, на които стъпва историята, а съпругата ми Клеър подбра части от всяка книга, които да включим в сборника, така че читателите да имат конкретен пример от произведението докато четат как е било създадено.

Надявам се по този начин да покажа на децата, че не трябва да си изключително интелигентен, за да пишеш книги. Трябва просто да гледаш и да слушаш внимателно, да чувстваш, да помниш и да четеш. Стъпка по стъпка стигаш до това, за което би искал да пишеш, а понякога една история така те обсебва, че просто нямаш друг избор освен да я напишеш.

Наскоро придружихте телевизионен екип до мемориала в Тиепвал във връзка със 100-годишнината от Битката при река Сома. Какво впечатление остави това изживяване у Вас?

Това беше първата ми визита в района на Сома, въпреки че голяма част от информацията за „Боен кон” и „Трогателната история на редник Пийсфул” беше събрана, когато посетих бойните полета на Ипр.

За мен беше голяма чест да бъда поканен. Предполагам са сметнали, че мога да дам една различна гледна точка за събитията – не гледната точка на политик или историк, а на писател, потопил се изцяло в този свят, за да създаде своите произведения.

Причината да пиша за тези събития е, че те все още ме разстройват. Страдам за хората, които не се завърнали у дома, за тези, които се прибрали, но били принудени вечно да лежат ранени в леглата си, страдам и за семействата на всички тях. Защо? Защото съм свързан с войната – аз съм дете на Втората световна тази война и израснах дълбоко белязан от нея.

Описанието на Първата световна война във Вашите книги се основава на преживяванията на ветерани, с които сте разговаряли и местни истории, на които сте попадали случайно. Според Вас кои са основните поуки, които можем да си вземем от тези събития и как трябва да ги предадем на по-младото поколение?

Ние сме засипани със статистическа информация за войната. Навсякъде можем да прочетем колко милиона войници са загинали по време на Първата световна война – почти един милион англичани, 2 милиона германци, почти 2 милиона французи… цифрите са ни до болка познати. Когато чуем Втората световна война, се сещаме за 20 милиона загинали, Холокоста – 6 милиона… И въпреки това всички тези милиони не означават нищо – те са просто огромни цифри. Това, което се опитвах да направя през изминалите години е да покажа хората зад числата. Да покажа, че всеки един от тези войници е бил нечий син, брат, чичо, любим, че зад тези милиони стоят реални хора.

Преди войната голяма част от тези войниците не са излизали от селата и градовете си. Те не са знаели нищо за врага, известен като „германците” – само това, което са чули или прочели във вестниците. И сред загиналите не са били само англичани, а мъже, дошли от всички части на Британската империя. Достатъчно трудно е да си представиш фермерски син от Девън изпратен на фронта, а после се замисляш за младо маорско момче, пропътувало хиляди мили от Нова Зеландия, за да се озове в окоп насред бойното поле и да се изправи срещу враг, за кого не е чувал до сега. Всичко това ни кара да осъзнаем цялата лудост и безмислие на войната.

За децата днес е трудно да разберат нещо освен ако не е за близка или позната тема. Ние развяваме знамената и крещим „Трябва да помните!”. Но как да помниш нещо, което ти е абсолютно непознато? Можеш само да си го представяш.

Вие ясно заявявате позицията си относно излизането на Великобритания от ЕС и често коментирате резултатите от референдума. Има ли начин училищата да повишат интереса на младите към политиката и да ги направят по-активни участници в политическия живот?

Тъжната истина е че почти 70% от младите гласоподаватели гласуваха да останем в ЕС. За мен това означава, че училищата и учителите вече създават интерес и условия за обсъждане на политическите въпроси. Не знам дали това е достатъчно, но мисля, че вече имаме много по-информирани и загрижени за развитието на страната младежи. Училището е място, където политиката да се обсъжда, но учителите не трябва да пропагандират своите вярвания. Не можеш да кажеш на децата как да гласуват. По-скоро трябва да обогатиш знанията им по темата, да ги мотивираш да четат от разнообразни източници, да задават въпроси и да изградят свое мнение, на база тяхното разбиране за различните хора, държави, религии, събитията в заобикалящия ги свят и мястото им в него.

Често пренебрегваме мнението на младите хора, заявявайки, че не са достатъчно зрели, но проблемът е, че този референдум реши именно тяхното бъдеще. Те трябва да живеят с това решение, което до голяма степен беше взето от по-възрастното поколение. Това ми се струва много нечестно.

И изобщо всичко около референдума ме притеснява. Накара ме да се замисля колко полезна е демокрацията, когато се основава на измама. И двете страни отделиха много време да подвеждат населението с различни „доказателства”, опитвайки се да изплашат хората да гласуват по един начин или подкупвайки ги да гласуват по друг. Струва ми се, че затънахме в абсурдно обсъждане на нещо, което всъщност се основаваше на вътрешната политика на една партия.

Има толкова голямо недоволство в държавата… много хора се чувстват изоставени, пренебрегнати, сякаш не принадлежат към това общество и мисля, че имат право. Референдумът беше тяхната възможност да покажат какво чувстват. Това не означава, че решението е правилно, просто показва, че много хора се чувстват по този начин.

Какво е мнението Ви за тазгодишните задължителни тестове по четене и писане след 5. клас (KS2) и как смятате, че са се променили изискванията към подготовката по литература в началните класове в последните години?

Смятам, че направо са потънали в черна дупка! Познавам толкова учители, които напускат работата си, защото не им позволяват да преподават това, в което вярват. Както много неща в образователната ни система, грамотността е станала част от „играта на тестове”, където учителите трябва да докажат професионалните си качества чрез резултатите на своите ученици.

Знанията,  които могат да се проверят чрез тест са само малка част от учебния материал и въпреки това целият фокус на образованието се е изместил върху тестовете. Това означава, че огромна част от времето в училище е отделена на пунктуация, морфологичен и граматически разбор и правопис. Да, всички тези елементи са важни, но аз вярвам, че ако искаш да възпиташ любов към четенето, трябва да подкрепяш учители, библиотекари и родители, които са готови на първо място да показват удоволствието от четенето и книгите. Защо няма отделено време в учебната програма, в което децата просто да се наслаждават на историите? Не да отговарят на въпроси, проверяващи до колко са разбрали текста, а просто да четат, развивайки любовта към книгите.

В крайна сметка, какво точно се опитваме да постигнем? Искаме децата да пораснат по-уверени и осъзнати, нали? Книгите им дават знания, помагат им да разбират света около тях и да изпитват съчувствие към другите. Но всичко това е възможно само ако децата искат да ги четат. През последните 30-ина година забравихме, че първо идва удоволствието от четенето и след това – грамотността. Именно тогава ще имаме истинска грамотност – деца, които още от малки са били потопени в морето от стихове, разкази, пиеси и други литературни творби, на които тази страна е много богата.

Превод: Цветомила Димитрова




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар