Любен Зидаров: Моята работа над илюстрациите към “Андерсенови приказки”
02.04.2016

На 2 април малки и големи любители на детските четива по света празнуват Международния ден на детската книга. Вдъхновен от един от най-обичаните приказници за всички времена – Ханс Кристиан Андерсен, – празникът се отбелязва на датата, на която е роден датският писател. Вероятно няма дете – малко или пораснало, – което да не е чувало или чело поне една Андерсенова приказка. Дали за Снежната царица и огледалото на злия магьосник, дали за войникът и огнивото или за малката русалка, която е готова на саможертва за своя възлюбен… Да, едва ли има дете, което да не е било подвластно на приказната магия, овладяна от датския приказник до съвършенство.

С огромна радост и гордост днес ще ви срещнем с един друг вълшебник, който толкова умело предава думите на датския писател чрез своята четка, че за поколения български деца приказките на Андерсен са неразривно свързани именно с тези образи. Името му е Любен Зидаров, днес е на 92 години и продължава да илюстрира детски книги. Той ще ни поведе по пътя на илюстрирането на Андерсеновите творби, към които е пристъпвал цели четири пъти. Четвъртата среща на илюстратора с великия писател е събран в 5 тома “Андерсенови приказки” (изд. “Захарий Стоянов”) и може да се открие по книжарниците, докато предишните му интерпретации на Андерсеновите приказки вероятно ще намерите само в богатите архиви на библиотеките.

Благодарение на г-н Филип Зидаров ви предлагаме част от личния разказ на бележития български илюстратор за работата му по творбите на Андерсен:

“Приказките на Андерсен илюстрирах четири пъти в различни периоди на моята творческа работа; първият път нарисувах около сто и двайсет черни и шестнайсет многоцветни илюстрации за двата тома, които се отпечатаха през 1965 г. Следващите две издания излязоха в различно време, в продължение на около десетина години, само с цветни илюстрации, защото бяха изцяло на многоцветен офсетов печат.

Аз имах немалък опит и дългогодишна практика, бях илюстрирал повече от петдесет автори, но към този писател пристъпих с вълнение и чувство, че имам да извърша голяма задача; приказките ми бяха познати още от дете, заедно с приказките на Братя Грим. Бях вкусил от тяхната прелест във възраст, когато въображението е с много широка амплитуда, прави фантастичното и невероятното много по-реални от това, което ни заобикаля.

До започване на моята работа по приказките ми бяха известни три илюстровани издания – с илюстрации от непознат немски художник към единствения том на някогашното книгоиздателство “Хемус”, с илюстрациите на Иржи Трънка към чешкия превод на приказките и на Борис Ангелушев към двата тома на “Народна култура”. Първите не ми направиха никакво впечатление, издържани в модния тогава сецесион с тайнствени лилави и златни бои, които правеха образите страшни като духове. Съвсем друго беше впечатлението от илюстрациите на Трънка. На много високо професионално ниво, с изключителна графична култура и вкус, тези илюстрации оставиха в мен трайни следи. И днес, след като съм видял голяма част от книгите на Андерсен, издадени по света, включително японски, считам, че илюстрациите на Иржи Трънка са едни от най-хубавите, правени към Андерсеновите приказки. А тези на Борис Ангелушев са първото сериозно илюстровано българско издание. Много от тези негови черно-бели илюстрации са майсторски творби от професионална гледна точка, но считам, че еднакво добре биха стояли и към Шарл Перо, и към Братя Грим. Липсва им онова, което наричаме “неделими от автора”.

И тъй, пристъпих към подготвителната работа. Най-напред трябваше да изчета преведения и обработен от Светослав Минков текст, определен за печат, прочетох и немското издание на Дитерих Ферлаг – Дрезден, но от това, което бях възприел от приказките като дете, съществуваше огромна разлика. Дори вече бях убеден, че Андерсеновите приказки са за нас, възрастните. И си спомних, че някога по-голяма наслада ми доставяха Братя Грим. “Седемте гарвана” и “Палечко” ми харесваха повече от “Торният бръмбар” и “Нощната шапка на стария ерген”. Сега обаче приказките ми въздействаха в съвсем друг аспект, поразиха ме преди всичко философията и мъдростта в тях, майсторството на писателя, изключителният начин, по който те са разказани. Всички те бяха пропити с вечното в моралния кодекс на човечеството, изразено с най-обикновените отношения между живите същества, независимо хора ли са те, или животни. И когато затворих приказките, след като два пъти ги бях прочел, и изразих възторга си, че са много трудни, но и много ми допадат, мой близък човек ме пресече: “Че Андерсен ти допада, в това не се съмнявам, но дали ти ще допаднеш на Андерсен?”. Това беше първото смущение, последва и второ – късият срок, определен от издателството. Но аз бях вече заживял със света на този автор. Започнах да търся, наред с графичния език в изграждането на черните и цветните илюстрации, и тълкуването на тези приказки. Опитах да мисля върху един съвременен Андерсен – героите облечени като нас, не с рединготи и цилиндри, а с костюми последна мода. “Жените – с елегантни рокли и прически, архитектурата – от алуминий и стъкло, каквато е днес по света. Започнах с приказката за младия човек, който искал да стане непременно поет, и то на Великден, да се ожени и да заживее с доходите от своите произведения, но глух и сляп за поезията в живота, той могъл да я види едва след като сложил очилата на врачката, при която отишъл за съвет. С “Огнивото” се получи една интересна съвременна фантастична приказка. А “Новите дрехи на царя” действаха като сатира срещу суетния свят на днешните парвенюта.

След като нарисувах няколко илюстрации, спрях, погледнах ги след няколко дни, и то с учудване. От Андерсен нямаше дори и следа, той беше изчезнал. Вместо него пред мен стоеше друг автор. Той можеше да бъде Светослав Минков, Йордан Радичков или Ивайло Петров, но в никакъв случай този, чиито приказки илюстрирах. Значи трябваше да изоставя пътя, по който бях тръгнал, и да видя приказките в историческа дистанция. Заех се да изучавам фраковете и цилиндрите, дантелите, газените лампи, тапетите на цветя. Архитектурата на дървените къщи не представляваше трудност; няколко пъти бях ходил в Германия, Австрия, Чехия и Полша, където съществуват цели градове, запазени в техния старинен първоначален вид. За каляските и пощенските коли започнах да ровя по списанията, енциклопедиите, юбилейните марки за писма. Знаех, че без познаването на необходимия реквизит няма да мога да нарисувам нищо. Трябваха ми столове (селски и градски), кани за бира с капаци, ескимоски колиби, огниво, чекръци, бъзови клончета, гербът на Дания, три кучета булдози, войнишка униформа, торен бръмбар, рамка на огледало и пр., и пр.

В разгара на тази трескава работа обаче започнаха да звънят от издателството. Време за изучаване повече нямаше и трябваше да се пристъпи към същественото – самите илюстрации; известно ми беше, че прекомерното събиране на консервирана документация може да ме отдалечи от автора не по-малко от първия злополучен опит, да ми осигури само етнографска близост, без да се докосна до поезията на приказките. Това се случва почти винаги, когато единственият източник е не непосредственият допир, а фотографска снимка. Затова започнах да разчитам повече на фантазията, доколкото я притажавам, и на изграждането на рисунката. Направих два опита – с четка, която правеше дебела линия, степенувана с по-тънка, едва забележима, и с перо. Първият начин беше професионално по-лек, но носеше рискове в репродуцирането. При примитивното книгоиздаване на онези години и допотопната полиграфия, тънките линии обикновено изчезваха, полутоновете – също, и по този начин рисунката се загубва; други пък, по-близо положени щрихи, се сливат и се получават изненадващи чернилки точно където не трябва. По тези съображения възприех тънкото перо. При него контурът е еднакво черен, а и в линията има повече лиричност и повече възможности за детайл и лекота. Излязох извън наборното поле на страницата, дори дотам, където режеше книговезкият нож. Всяка приказка започваше с илюстрация. Към този принцип се придържам и до днес и го спазвам винаги, когато е възможно; началната илюстрация въвежда по-непосредствено в литературния текст, отколкото едно наборно, пък дори и нарисувано заглавие; изобразеният момент, преди да започне самото четене, създава интерес, действа като увертюра на опера, чиято задача е да ни потопи в атмосферата на това, което предстои да видим. Цветните илюстрации разгърнах на цяла страница – друга възможност при приложенията тогава не съществуваше. Те се печатаха отделно, върху съвсем различна по фактура хартия, обикновено контрастираща по дебелина и цвят с хартията на книжното тяло.

Недостатъците на това издание констатирах, когато книгата вече излезе от печат. Въпреки усилията, между черните и цветните илюстрации не се получи сполучлива връзка. Тънката линия нюансираше детайлите по начин, чужд на цветното петно, а тъкмо тези детайли изграждаха характера на цялата композиция; представях си евентуалното ново издание или изцяло графично, или многоцветно. При това по-богато илюстрирано, с по-дълга обработка на типажите и образите на героите и повече познания за Севера. Това второ издание не закъсня, но аз нямах никакво намерение да бързам с осъществяването му, предстоеше ми пътуване до Швеция и Дания, а то щеше да ми осигури това, което липсваше – климата на Андерсеновия свят.

Там наистина имах чувството, че цяла Дания е приказка от Андерсен. Намерих се сред неговите герои, без да съм ги търсил – в курника на грозното пате, в замъка на Холгер датчанина, на улицата с малката дървена къща на стария Антон от Айзенах…. Колоритът на приказките го видях по къщите, ту червени кирпичени, ту варосани. Дървените греди – боядисани в кафяво, зелено, жълто, до яркочервено.

Работата ми като че ли тепърва започваше. Изоставих изцяло мисълта за частична преработка на първото издание, то държеше твърде далечна връзка с родината на писателя. Това обстоятелство приех като основен недостатък, при все че всъщност на него трябваше да погледна като на нещо съвем естествено. Книгата е илюстрирана от българин, а не от датчанин. На японските издания на приказките, например, са нарисувани японци. Грозното пате – в ръцете на японски селянин, а в далечината – дървени датски къщи. Всички чужди издания носеха илюстрации с по-голямо или по-малко отклонение от това, което аз считах за основно.

Независимо от това, под впечатление на видяното и преживяното започнах да рисувам новите илюстрации с единствения стремеж да пренеса читателя в Дания. Многоцветният печат на цялата книга ми даде възможност за различни композиционни решения на страниците. Не вмъкнах нито една вещ, която не бях видял в собствената й среда, графичният език вече не ме интересуваше, бях се устремил изцяло към автора.

Това издание ми донесе златния медал на Лайпциг, наградата “Борис Ангелушев” на Съюза на българските художници, почетната грамота “Ханс Кристиан Андерсен”, и наградата “Славяна”.

Оттогава минаха години. В творчеството ми навлязоха нови автори – и класици, и мои съвременници, – но Андерсен ме въодушевяваше постоянно, макар че все по-рядко поглеждах към илюстрациите, които ми донесоха награди, защото скоро се уверих, че съвсем не съм пренесъл читателя в Дания. Изпитвах завист към художниците, които бяха успели да оставят късче от себе си към богатия свят на Андерсен, докато аз се люшках наляво и надясно с моите сламени покриви и рединготи с позлатени копчета.

С настоящото, четвърто поред, издание направих нов опит, като зарязах точната информация и използвах всичко, което съм научил като професионален илюстратор. Вече се бях доближил до възрастта на автора, макар че бях твърде далеч от мъдростта му. Но като че ли виждах пъстрия калейдоскоп на човешките добродетели и пороци с неговите очи и умишлено отстранявах от композицията и детайла всичко, което променяше психологическата субстанция на приказките, преработих целия типаж – и на хората, и на животните.

Безспорно дистанцията на времето ще отсъди дали последното е най-доброто и дали въпреки професионалния опит не липсват романтиката и несръчността на младите години.

Работилницата на илюстратора обикновено интересува читателя малко или никак. Никой не се затрогва от това, че писателят ще преписва много пъти своето произведение и художникът ще пълни кошчето с готови творби, ако резултатът е нулев. Читателят се вълнува не от това, което търсиш, а от това, което си намерил. Но да намериш преди всичко автора на литературното произведение в съжителство със собствените си творби, които трябва да водят въображението на читателя наравно със словесния текст, защото тъкмо това е голямата награда за художника.”

Любен Зидаров




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар