Леда Милева – автоинтервю
27.03.2015

Какво би попитал и отговорил сам себе си един детски писател, ако му предоставят тази възможност? Прочетете автоинтервюто на Леда Милева, за да разберете и да се върнете назад във времето, припомняйки си с нейна помощ трудностите и успехите на детската ни литература някога, както и за да се насладите на умението й да отговаря на всякакви словесни предизвикателства*. Приятно четене!

- Ало!

Търсят ме от в-к „Литературен фронт”. Работата е спешна. По случай Седмицата на книгата редакцията иска да помести интервюта с редица писатели, между които, в графата „детска литература”, съм попаднала и аз. Набелязаните за интервюиране автори са много, редакторите няма да успеят да се срещнат с всички. Затова ме молят да се изкажа по някои проблеми на детската литература, като сама си поставя въпросите и дам отговорите. На такава любезна и настойчива молба не може да се откаже и аз обещавам да дам едно автоинтервю, макар че трябва да призная – в първия миг това ми се стори малко странно. Но после си помислих, че в историята на литературата има далеч по-странни неща – не един поет си е написал приживе епитафия, а Синклер Луис е известен между другото и като автор на на прочувствено надгробно слово, предназначено да бъде прочетено на собственото му погребение.

Моята задача е много по-лека. Слагам един празен стол срещу бюрото си, представям си, че в него стои строг редактор (това не е трудно за детските писатели, тъй като, известно е, ние се чувстваме и дома си в областта на фантастиката), и интервюто започва.

Веднага откривам, че този подход има редица предимства. Мога да избягна много лесно всички неприятни въпроси, просто няма да си ги поставям. Ще прескоча например традиционния първи въпрос „Какви са творческите ви планове”, защото отговорът е твърде обвързващ. Няма да си съставя също така огромна и сложна система от въпроси, с каквито сп. „Пламък” затруднява някои писатели. За първи път в моята практика един редактор (макар и въображаем) ще трябва да се съгласява с всичките ми хрумвания. И тъй:

Въпрос: Какво мислите за нашата детска литература през последните няколко години?

Отговор: Този въпрос е доста общ и голям. Отговорът ми в никакъв случай няма да бъде изчерпателен, но бих споделила свои наблюдения и впечатления.

Нашата детска литература е във възход. Всяка година ни носи повече и по-хубави книги. Разчупва се постепенно ледът на тематичното и жанрово еднообразие, който я сковаваше. Грубият дидактизъм и декларативността срещат все по-решителен отпор вече не само от страна на малките читатели, които винаги са ги ненавиждали, но и от страна на редакторите и в средите на детските писатели. Елементът на забавното и занимателното – тъй необходим в произведенията за деца – си пробива сигурно път.

Но наред с радостното има и какво да ни тревожи. Раздвижването в детския сектор, както трябваше да се очаква, започна да привлича и нови труженици. Нови произведения за деца написаха някои писатели като Георги Караславов, Тодор Харманджиев, които за доста време се бяха откъснали от тази област. Появиха се имена на обещаващи млади поети. Но заедно с бистрата вода към редакциите потече и един мътен поток от бездарно съчинителство. Мнозина помислиха, че да се пише за деца е твърде лесно и изгодно. За съжаление някои от тях успяват да вмъкнат в издателските планове произведения, които имат малко общо с децата и с литературата. С такива явления трябва да се борим неуморно.

Разказът неоправдано изостава. Това най-добре знаят редакторите на детския периодичен печат. Все още понякога робуваме на темата. И в книги, и в списанията допущаме сиви, безлични произведения, само заради хубавата тема, като сякаш забравяме, че художествената немощ се отразява неминуемо и на възпитателната стойност на творбата. Пренебрегнати доскоро жанрове, като приключенското четиво, пейзажната лирика и хумористичните стихотворения, заслужено привлякоха вниманието на много автори. Но сега се получи обратното – тези жанрове станаха „модни” и започнаха да се раздвижват несъразмерно, за сметка на други, не по-малко важни и нужни. Това ми се вижда неправилно.

Въпрос: Можете ли да кажете нещо повече за хумористичните стихотворения?

Отговор: Децата не обичат нищо повече от смешното. Хумористични стихотворения до неотдавна пишеше едва ли не само Асен Босев. Сега около него има голяма група от „детски хумористи”. Цв. Ангелов, Н. Зидаров, Л. Станчев и редица други написаха сполучливи весели стихове за пионерите. Но… това вечно „но”! Има две големи беди. Първо – част от така наречените хумористични стихотворения са неостроумна игра на думи и второ – някои от авторите се завъртяха в един омагьосан тематичен кръг. Осмива се зубрачеството, подсказването и преписването, самохвалството и мързелът сред пионерите, и то понякога по един и същ начин. Особено неприятно е, когато това правят добри поети, с доказани способности за оригинална инвенция.

Въпрос: С какво си обяснявате това явление?

Отговор: Преди всичко със слабата връзка с живота, с отдалечаването от вълненията на децата и с бързото писане.

Въпрос: Какво е новото в литературата за най-малките?

Отговор: Има много нови книги – главно картини – с големи илюстрации и малко текст. Това е нужно. Написаха се и повече приказки в стихове и поемки.

Въпрос: И най-после каква е според вас главната задача пред писателите за деца сега?

Отговор: Да заговорим по-силно и по-убедително с децата за важните неща и да се стремим да запазим (или да намерим) своя оригинален, собствен глас в общия хор.

Неизвестният редактор стана, благодари, както му е редът, и си отиде. Тогава си спомних какво ми разказа един писател-чужденец, гост на нашата страна от няколко месеца, който много слабо говори български. Влязъл веднъж в редакцията на хумористичния ни седмичник и заварил 4-5 редактори да се разхождат възбудено из стаята, да пушат и да съчиняват колективно новогодишен шарж. Каже някой едно изречение – и всички прихват да се смеят. Хрумне на някого идея за карикатура – и нова вълна от смях. Гостът не разбирал добре за какво става дума, затова като излязъл новогодишният брой, си го купил и го сложил в джоба си. Цял месец го носел със себе си и где когото срещнел, молел го да прочете шаржа, за да види дали наистина е толкова смешен. За негово учудване никой не се разсмивал. Така и не можал да разбере гостът духовит ли е шаржът или не. Но нали редакторите се смели!

Но моето положение в случая с автоинтервюто е по-изгодно и от това на колегите в „Стършел”. Скромните ми впечатления и наблюдения нямат за цел да разсмеят читателите, което е най-трудното нещо. Ако те наведат на мисли поне някои редакционни работници, може би ще допринесат капчица полза.

*Автоинтервюто е от 1957 г., а за публикацията на сайта е използван текстът му от “Българска детска литература. Антология” (състав. Петър Стефанов, В. Търново, 2000)

Автор на рубриката “Книжен прашец” Катя Кирилова, e-mail: k.kirilova@detskiknigi.com




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар