“Хвърчащата класна стая”, която никога не трябва да забравяме
10.12.2017

В рубриката “Времевърт” обръщаме поглед към детски книги, утвърдили се като класики. Те понякога са неразбираеми за днешните деца, но с помощ от възрастните тези великолепни произведения могат да заемат своето място в сърцата на всеки малчуган. 

“Как е възможно един възрастен човек да забрави дотолкова детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? Използвам случая да ви помоля от сърце:
Не забравяйте никога детството си!

“Хвърчащата класна стая” е любима книга на милиони деца по цял свят. Нещо повече, тя присъства във всички класации за детска литература, включително и в българския Топ 100, съставен по идея на “Малкото голямо четене” преди няколко години.

Сега обаче няма да говоря за романа на Ерих Кестнер като за детски роман. Напротив, ще ви разкажа за “Хвърчащата класна стая” като книга за възрастни – книга за онези възрастни, които са започнали да забравят какво е да си дете. Ето защо няма да ви говоря за Джони Троц и Мартин Талер, нито за Мац Зелбман или Ули фон Симерн. Вместо това ще ви разкажа за възрастните герои в романа.

Йохан Бьок или Юстус*, както го наричат учениците му, е възпитател в Кирхбергския пансион, където учат и живеят главните персонажи на романа. Неговата фигура се свързва смислово с идеята за бащата – той е строг, но справедлив; мъдър, но разбиращ; възрастен, но с душа на дете. Цени формалните правила, но осъзнава, че има и други, по-важни от тях – правилата на сърцето. По тази причина учениците му го обожават – за тях той е едновременно възпитател, баща и приятел, на когото винаги могат да имат доверие.  Пример за мъж, успял да съхрани детската чистота у себе си.

Роберт Утофт или Непушача, както е известен сред учениците на пансиона, е самотен възрастен мъж, който живее в стар вагон в близост до гимназията. Животът му е загадка за нашите герои, но това е без значение за тях, защото в него те откриват онова, от което имат нужда – приятел, който не ги съди, не ги обвинява, не им забранява. Приятел, който е винаги насреща, дори когато логиката подсказва друго. Той не е сериозен като учител. Не е строг като баща. Но е приятел – онзи, за когото първо се сещаш в моментите на крайно щастие или мъка. Именно в един такъв момент Мартин и Джони ще се отплатят на своя приятел Непушача по единствения начин, който знаят – като му помогнат да си върне радостта и вярата в живота.

Образът на Грюнкерн не се среща често в романа, но фигурата му е важна заради начина, по който успява да накара учениците да се срамуват от постъпки си (а срамът от собствените ни действия е достатъчно доказателство за израстването ни като личности). В началото на книгата Грюнкерн е показан като суховат, възрастен директор, чиито шеги, стари почти колкото него, вече отдавна не са смешни и будят подигравки. Речта му преди коледната ваканция обаче променя всичко, защото след думите му учениците ще осъзнаят колко несправедливи са били към него:

“Понякога ми се струва, че самият аз съм Дядо Коледа. Макар че съм облечен в черен фрак и не съм си сложил дълга бяла брада. Аз съм стар почти колкото него. И аз идвам всяка Коледа. И на мене понякога ми се смеят, когато заплашвам с тоягата. Но в края на краищата и аз съм един старец, който обича децата. Моля ви да не забравяте това никога. Защото то извинява много неща.”

Описах ви Юстус, Непушача и Грюнкерн не защото са главни герои в смисъла, който влагаме в това понятие, и не защото животът им попада в центъра на сюжета. Напротив, описах ги въпреки това. Защото, макар личностите им да остават често в сянка, те всъщност са главните виновници за превръщането на Джони, Мартин, Мац и Ули в едни истински малки мъже.

Да, “Хвърчащата класна стая” от Ерих Кестнер е роман за деца, но тя е много повече роман за възрастни – роман за това какви трябва да бъдат те, за да създават достойни, смели и разумни хора.

*Юстус – в превод “справедлив”.

Автор: Вал Маринова




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар