За красотата на живота: “Добри съпруги”
13.05.2012

Измина почти година, откакто прочетох прекрасния роман на Луиза Мей Олкът – „Малки жени”. Година, която не беше от най-леките за мен и поради това уроците, които научих от нея, вероятно ще останат в сърцето ми до края на моя живот.

Правя това въведение, за да ви стане ясно как в един полумрачен октомврийски ден се озовах в дневната с чаша чай и твърдо решена да направя равносметка на случилото се през последните няколко месеца. И ако това ви звучи странно, вероятно съвсем ще ви шокирам като ви кажа, че равносметките при мен не са просто размисли за събитията, които съм преживяла. Те са по-скоро пъзел от хиляди, хиляди неща, част от тях съвсем незначителни, които се опитвам да сглобя пред себе си, за да намеря отговора на въпросите „Какво се случи?”, „Защо се случи?” и „Каква е поуката, която мога да си направя, от това?”. За тази цел нареждам буквално всички физически доказателства за живота ми през изминалата година – снимки, картички, подаръци, нови придобивки, написани от мен текстове, статии, нови телефонни номера, писма от любими хора, фейсбук статуси, прочетени книги и техните ревюта, гаранционни карти, билети от кино, органайзера си, купата си с намерени късметчета… И започвам да разглеждам, да си спомням и да си мисля по онези три въпроса, които винаги си задавам, когато се опитвам да извадя поуката от нещата, които ми се случват.

Разбира се, няма да ви споделям до какви прозрения е стигнало иначе хаотичното ми съзнание, но ще ви разкажа една друга история – история за това как една-единствена книга може да ти даде отговорите, които търсиш в цялата купчина предметни резултати от изминалите месеци.

Така че да се върнем отново в онзи октомврийски ден, когато с чаша полуизстинал чай в ръка започнах да разглеждам физическите отражения на спомените си! Тъкмо се бях задълбочила в снимките от една тъжна пролетна сутрин преди няколко месеца, когато погледът ми улови розовите страници на един роман, чиито части си бях обещала, но така и не успях, да прочета. Досещате се, че става въпрос за „Малки жени”. Та, докато се опитвах да съсредоточа вниманието си отново върху снимките, мисълта ми неусетно започна да си припомня сюжета на романа и да създава едва доловими, но здрави нишки с някои реални събития от живота ми, които ме сполетяха малко след прочитането на романа.

Ето как на следващия ден, вече направила нужните изводи, се озовах във всекидневната с „Добри съпруги” – продължението на „Малки жени”.

Не съм сигурна доколко някой, който не е чел първата книга, би разбрал всичко, което пиша за втората. Защото ако в основата на „Малки жени” стоят приятелството, любовта и разбирането, открити през погледа на малките сестри Марч, то в „Добри съпруги” всичко това е видяно през гледната точка на вече съзрели жени, чиито мотиви вероятно биха се сторили странни на всеки, който не е запознат с детството на момичетата. Защото ако не си чел цялата история на буйната Джо, няма как да си обясниш факта, че именно тя се влюбва в скромен, беден немски професор, пълна противоположност на избухливия й нрав. А ако не знаеш принципите на Ейми, скрити зад красиво-хладната й външност, няма как да приемеш за нормална обичта й към красивия, богат Лари, някога влюбен в сестра й.

Дори и незапознатите с цялата история на семейство Марч обаче, биха открили отвъд тези, на пръв поглед объркващи, факти, красотата на целия роман – красота, която като че не можеш да опишеш с думи, но можеш да усетиш с всяко от сетивата си, докато прелистваш историята.

Красотата на семейното щастие, скрита отвъд малките спорове, големите загуби и трудните решения.

Красотата на вечното приятелство, което нито времето, нито разстоянията, нито новите познанства могат отслабят.

Красотата на голямата любов, стаена в малките жестове, скромните усмивки и тихите думи, прошепнати по време на разходка.

Защото „Добри съпруги” е разказ не за порастването, както ни съобщава анотацията на гърба на книгата, а за красотата – красота, която единствено хората могат да създават. Хора като скромната Мег, саможертвената Джо, любящата Мег и милостивата Ейми. Хора като теб и мен. Като всички нас.

В това се крие и най-голямата ценност на романа – в прозрението, че напук на лошите неща, които ни се случват, хората никога не изгубват способността си да създават красота в света около себе си. Трябва само да поискат…

Автор: Вал Маринова





FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар