Бяла като мляко, червена като кръв
15.04.2012

Винаги ми е било трудно да направя рецензия за книги като тази. Не защото е сложна или носи неразгадаеми послания, а тъкмо поради обратното. Ще обясня…

Вчера една позната ме попита как е книгата.

“Супер е! Трябва да я прочетеш!”

“А за какво се разказва?”

“За едно момче, което се влюбва в момиче. Момичето се разболява и умира, а момчето осъзнава, че е всъщност е влюбено в друга.” (да, знам, че това описание на нищо не прилича, но си имах работа и не ми се занимаваше).

“Боза, значи?” – пита моята позната и вече е готова да премине на друга тема. 

“Е как боза? Нали ти казах, че е супер?” – отговарям, възмутена, че не ме е слушала внимателно. 

“Абе с този сюжет, едва ли…”

“Че какво му е на сюжета? Историята е проста, но пък с какви послания…”

“И какви пък са тези послания?” (усещам, че се заяжда)

“Ами за нуждата от мечти, за необходимостта от себеоткриване, за истинската любов…”

“Да бе да, ясно.” – отвръща познатата ми припряно (изглежда сякаш се е съгласила с мен) 

“Ако искаш, ще ти я дам…”

“Ами… Аз… Имам много книги и… нямам време… Може би друг път…”

И така, аз съм победена, а заради моята неспособност да правя рецензии, книгата загуби един читател.

И тогава ми хрумна нещо. Има книги, за които рецензията е излишна. Историите в тези книги са прости, героите са познати, посланията са универсални, но ние някакси имаме нужда от всичко това. Имаме нужда да станем част от красива история, да познаем себе си в героите й, да си припомним позабравени истини.

“Бяла като мляко, червена като кръв” е такава книга. В нея се преплитат трепетите на младостта и изпитанията на съзряването, мечтата за бурна любов и нуждата от любов-пристан, желанието да си част от другите и стремежът да бъдеш преди всичко себе си – преплитане на бяло и червено, във вихъра на което едно момче ще се превърне в мъж.

Това е историята – обикновена и толкова позната, но ценна именно поради способността си да те прави съпричастен към случващото се. Защото отвъд неизвестните имена на героите всъщност стоят нашите собствени образи – образът на разбунтувания и вечно търсещ себе си Лео, образът на вярната и винаги подкрепяща Силвия, образът на болната, но толкова силна Беатриче, образът на мъдрия и разбиращ Мечтател. И след всяка прочетена страница осъзнаваш все повече и повече, че това е роман-огледало – огледало на самия теб, на самия живот.

Да, има книги, за които рецензията е излишна. Такива книги не трябва да се преразказват. Те трябва да се четат. Затова, когато следващият път някой ме попита дали този роман си заслужава, ще си спестя празните приказки и просто ще му го дам.

Автор: Вал Маринова




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар