Астрид Линдгрен за значимостта на детската книга
14.11.2017

© Jacob Forsell

На днешната дата, 14 ноември, в далечната 1907 г. се е родила любимата на поколения писателка Астрид Линдгрен. През 2014 година в рубриката си “Книжен прашец” д-р Катя Кирилова ни накара да си спомним по малко по-различен начин за “тази непослушна писателка” с извадки от една нейна лекция.*

- Здравейте, скъпи приятели на детската книга! Много се радвам, че съм поканена тук, за да говоря пред вас. За съжаление, обаче, макар и да не съм лош писател на детски книги, никога не съм била в състояние да кажа нещо смислено за тях под формата на реч или лекция.

За какво би трябвало да говоря на форум като този? Някой от вас каза: „Говорете за себе си”. Не е ли чудесно като идея? Всеки обича да говори за себе си. Може би ще ви е интересно да чуете нещо за мен направо от устата на коня – искам да кажа от първоизточника. Откъде да започна?

Сигурно и вие искате да знаете защо пиша детски книги, винаги са ми задавали този въпрос, особено журналистите. „Защо пишете само детски книги?” – питат те и ви карат да чувствате, че е далеч по-престижно да се пише за възрастни.

Защо всъщност пиша детски книги? Защото това е единственото нещо, което мога да правя. Аз не мога да пиша за възрастни. Авторите, пишещи за деца и авторите, пишещи за възрастни, са от две различни породи. Има хора, които могат и двете неща, но не са чак толкова много, колкото предполагате. Има писатели за възрастни, които смятат, че детската литература е нещо почти неуместно и излишно. Аз бих ги попитала:

А какво ще правите с онези читатели, които са деца, как ще им създадете добри читателски навици и как ще ги научите да обичат четенето на книги, така че да са в състояние да направят постепенен преход към литературата за възрастни?”…

Всяка книга зависи от своя читател. Авторът и читателят създават цялата мистерия, която съществува между кориците на една книга. Децата са най-подходящи за това – те не са нито толкова скучни, нито толкова критични, колкото възрастните. С въображението си те вземат моите бедни думи и могат да създадат най-фантастични неща. Това е най-хубавото в писането за детски книги.

Всички деца могат да приемат книгите много близко до сърцето си и техните герои да се превърнат в живи хора и истински приятели. Осъзнаваш го най-добре, когато твоите читатели започнат да ти пращат писма. Като например: Едно малко японско момиче ми пише:

„Досега много се страхувах да се връщам вкъщи след училище, но сега не се страхувам, защото Пипи Дългото чорапче върви през целия път заедно с мен”.

Друго момиче, от България, ми казва в писмо:

„Всяка вечер, преди да си легна, аз казвам лека нощ на Пипи”.

Едно 14-годишно момче от Германия ме помоли да му изпратя картата на Стокхолмския архипелаг. Той възнамерява колкото може по-бързо да се придвижи към него, а вече е започнал да учи и шведски. Не мисля, че е възможно да се предизвика такава реакция в един възрастен читател. Сега разбирате ли защо искам да пиша за деца?…

Децата никога не са ме затруднявали. Те не са от онези хора, които идват и питат: „Защо пишете само детски книги?” Възрастните правят това – същите онези, които задават и друг затрудняващ въпрос: „Какво би трябвало да очакваме от една добра детска книга?” Какво би трябвало да представлява тя?” Единственият отговор, който бих могла да дам, е: „Тя трябва да бъде добра”.

Авторите за възрастни изливат сърцата си, без да се ръководят от някакви специфични принципи. Само от детските книги се очаква да имат специални съставни части, за да бъдат добри. Критиците ни казват какви трябва да са те, но техните изисквания винаги се променят. Преди известно време не беше хубаво да се пишат фантастични книги, поне не в Швеция. Не било правилно децата да бягат в света на фантазията – те трябвало да са тук, на земята и да са наясно за ужасното положение на нещата. Свещеното задължение на автора беше да ги осведоми какво могат да очакват от този мизерен живот. Теорията беше, че ако децата научат по-рано колко ужасно е човешкото битие, те вече ще са по-добре подготвени и ще имат повече сила да се изправят срещу изпитанията на живота.

Моето мнение винаги в било точно обратното – че с малко самоувереност и доверие в началото, по-късно трудностите ще се посрещат по-лесно. Моята приятелка Туве Янсон го е казвала толкова пъти:

„Има един период от живота, който няма нужда да бъде развалян от безпокойство и отговорност. Начинът, по който се събуждаме, е важен, защото трябва да се справим с всеки дълъг ден. Нашето детство е нашето утро.”

Нека децата да имат утрините на своя живот – нещо за самите тях и нека да не даваме на техните писатели стриктни инструкции, за да пишат книги, които биха задоволили само критиците. Дайте на децата различен тип книги – едни, които будят социални усещания и състрадание, други, които отвеждат децата в нереалността на въображението; книги, които будят смях или сълзи и вълнение… Детето най-добре знае какво иска от една книга…

Друго дразнещо в света на възрастните е, че техните съждения са толкова непостоянни. Когато книгата за Пипи беше публикувана за първи път, тя беше приветствана от всички прогресивни кръгове, заети с възпитанието и отглеждането на децата. Сега, почти тридесет години по-късно, тя не изглежда вече такава, а напротив като революционер-капиталист, който трупа злато по най-отвратителен начин.

Същите тези критици набелязаха и друг мой герой – Емил – синът на немного заможен фермер, който има остър нюх в бизнеса и затова го определиха като аграрен капиталист. Грешката му е в това, че един ден застанал до портата на тяхната ферма и спечелил пет крони, отваряйки вратата, за да минават каруците и ездачите. Голям срам!

Накрая искам да споделя и табутата, които се налагат в детската литература и които не представляват проблем в книгите за възрастни. Ще ви дам един пример, за да разберете какво имам предвид: Лота – едно момиченце от моя книга, най-много иска да порасне. Случило се да чуе, че нещата растат добре, ако се торят и поливат. Затова през един дъждовен ден глупавата малка Лота застава до една купчина тор. Е добре, но в американския превод се казва, че тя стояла в купчина гнили листа. Аз писах на американския издател и го запитах дали наистина американските деца не знаят, че има нещо, което води до по-добър растеж на растенията от гнилите листа. Ако е така, аз не бих възложила големи надежди на американското селско стопанство. Накрая си получих моята купчина тор – какъв триумф!

Друг пример: както знаете, Пипи може да вдигне кон с двете си ръце. Да, но френският ми издател не беше съгласен да я остави да вдига цял кон. Мислимо било да се вдигне едно малко пони, но не и нещо по-голямо. Защото можело и да има случаи, когато някое шведско дете вдига кон, но френските деца са настроени далеч по-реалистично, за да повярват на такива глупости… Понякога ми се струва, че издателите на детски книги не знаят много неща за децата.

*Лекцията е изнесена от Астрид Линдгрен по време на Националната седмица на детската книга през 1984 г. в САЩ пред членове на библиотеката на Конгреса. Публикувана е на български за пръв път в бр. 5 на „Деца. Изкуство. Книги” през следващата година.




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар